Това скъпо право на свой глас

Откъс със съкращения от "Това скъпо право на свой глас".*

Помня една класация отпреди двадесетина години. Тя посочваше най-рисковите професии и средната продължителност на живота в тях. Тогава журналистиката беше поставена на трето място. Преди нея се нареждаха летците-изпитатели и миньорите. Оттогава не съм чел подобни изследвания. Зная със сигурност обаче, че журналистиката си е все там, в първата тройка по ранна смъртност, по напрежение, по физическо и психическо износване на човека. Лично аз не познавам журналист, който да е работил във всекидневник и да е доживял дълбоки старини. Дълбоките старини са противопоказни за журналистика...

Вестникът, радиото, телевизията не си поплюват: те винаги са гладни и журналистът трябва да им дава храна, късайки от съня си, от спокойствието си, от здравето. Лакоми за слово, за текст, за внимание... Ненаситни. Незнаещи и непризнаващи почивка. Не се интересуват от умората, от неразположението, от семейните грижи. Те искат слово.

На тях им е чужда милостта към претоварения дух, чужда им е способността да простят липсата на форма, неспособността днес да пишеш. Те искат слово и няма прошка, ако не им го доставиш. И не кога да е, и не изобщо, а до определената минута - нито секунда по-късно!...

Онемявал съм, когато чуя приказки от тези: "Журналистиката ли - тя е проста работа!". Бай Ганьо пръв се изказа по въпроса. Проста е, само че вижте косите на 40-годишните - вече са побелели. Вижте ръцете им - вече треперят. Вгледайте се в очите им - издават постоянна умора...

Журналистът няма право на притворени клепачи и на дрямка. Той трябва да оглежда света, в който живее, да го познава, за да не остават празни пространства в този свят, неосветлени от прожектора на камерата, невидени и недокоснати от властта на словото. И да бъде пръв - защото закъснелият журналист е гладен журналист. Да бъде силен - защото слабият журналист е гладен журналист. Да бъде смел - защото страхливият журналист е излишен журналист. Да бъде достоен - защото недостойният журналист е задраскан журналист!...

Почива ли си журналистът и кога? Колкото си почиват зъбците на часовника, който винаги ни показва времето. Защото журналистът е и това - показател на времето, на драмите и на страстите му...

Журналистите са и лекари на обществото, и политици, и гробари. Прекалено много иска от тях мисията, с която обществото ги е натоварило. И те го дават... С цената на младостта си, на здравето си и на ранния път към Орландовци.

Зад тях остават хиляди изписани страници и един - най-често кратък - жизнен път. Невинаги признат. Невинаги навреме оценен. Такава е съдбата на всички, които вместо професия, си избират мисия.

Това написа Марко Семов в едно от писмата си до България. Истината е, че това писмо не касае толкова родината, защото професиите са еднакви навсякъде по света. Това е по-скоро глава от автобиографията на големия Българин, който ни напусна в началото на 2007 година. Главата, касаеща една от многото мисии, с които Марко Семов се бе захванал приживе.

Марко Семов вярваше, че журналистиката е способна да насочва обществото в правия път. Самият той никога не се е свенил да критикува директно недъзите на нашето общество. От друга страна в своите изследвания на българската народопсихология той бе установил, че нашенецът не обича ментори, не обича съветници. Затова днешните практични журналисти не възприемат работата си като мисия, а като поминък. А идеалистите като него вече ги няма...

* Семов, Марко. Писма до България. Книга за търпението на българите. ИК "Хермес, Пловдив, 2004 г.